Slow Feed / One Architecture Week / Истории

Джейн Джейкъбс и Ян Геел

Статията е част от рубриката „Архитектурна критика” – съвместната инициатива на ONE ARCHITECTURE WEEK и сп. “Архитектура”. Статията се публикува онлайн на edno.bg и отпечатана на страниците на списание “Архитектура”. Подборът на авторите на статиите се прави от Любо Георгиев, директор на ONE ARCHITECTURE WEEK и Мария Давчева, главен редактор на списание “Архитектура”. Целта на рубриката е да бъде стимулиран професионалния, за сметка на емоционалния, дебат за българските градове. Надеждата ни е тази рубрика да се превърне в източник на обосновани мнения и повод за издържана професионална дискусия.
 
Шестата статия от рубриката е дело на арх. Павел Янчев. Павел е архитект и урбанист, завършил градоустройство в УАСГ (2007) и Master of Human Settlements в KU Leuven (2012). Работил е в София, Москва и Брюксел. Участвал в организацията на архитектурни конкурси, автор на статии на градска тематика. Павел Янчев, наред с Орлин Манолов, бяха куратори на Sofia Architecture Week 2013.
 
Досега в рубриката са писали:
Емилия Кълева по темата за "Социалистическите паметници”;
Ангел Захариев по темата за “Архитектурните конкурси в България”;
Нурхан Реджеб и Силвия Чакърова за “Устройственото планиране”;
Христо Станкушев за “С мисъл за София”;
 

 
JanGehl; снимка: Sandra Henningsson; права: GehlArchitects
 
Градовете по света имат много и различни истории - до преди 250 години рядко е имало идентични градоустройствени практики, според които архитектурата и публичното пространство са се случвали. Но след XIX-XXвек из много развиващи се градове по света постепенно започват да действат подобни принципи на развитие - стандартизация на жилища, рационализация на градската среда, функционално разделяне на градските зони, радикална замяна на хаотичната историческа градска тъкан с бетонни конструкции в правилни форми. Градските пейзажи започват да наподобяват един друг независимо в кой континент се намираш - универсалността замества идентичността, а рационалността превъзмогва спонтанността. Модернизмът минава през много сфери на живота и човешкото знание, но остава трайно в умовете на всички градостроители по света като най-радикалното и универсално знание за града.
 
Модерният функционален град и идеите, които го формират, са намерили израз (измежду други документи) в Атинската харта (1), приета на четвъртия Международен конгрес за модерна архитектура (CIAM 4) в 1933г. и публикувана от Корбюзие десет години по-късно.
 
- “...всеки жилищен район трябва да включва зелена зона, необходима за рационалното разпределение на игри и атлетични спортове за деца, юноши и възрастни…
- “Новите зелени зони трябва да служат за строго определени цели, ... тясно свърани с обитаването…
- ”... движението на пешеходците… и моторното движение… трябва да бъдат разделени”
- “... Обитаването ще бъде отделено от моторното движение, което ще бъде канализирано в отделни пътни ленти. А за пешеходното [движение] ще бъдат заделени алеи и променади… (1)
 
Липсата на здравословна градска среда, задушена от индустрилизацията и миграция, липсата на адекватни жилища, на отворени пространства от една страна, както и навлизащите нови технологии - строителни материали, транспортни средства, комунална инфраструктура - от друга, налага тотално преосмисляне на градовете каквито ги познаваме до XIXв. Корбюзие (Шарл-Едуард Жанере), Зигфрид Гидион и хората около тях се опитват да създадат анти-традиционалистки архитектурен авангард, който да води след себе си по-широка и глобална социална трансформация в градския начин на живот (2).
 
Масовите разрушения след световните войни в Европа, социализма в Източна Европа, както и колониализма и пост-колониалните условия в Азия, Африка и Америка, дават на архитектите в градовете по цял свят поле за приложни експерименти върху принципите, заложени от Конгреса в Атинската харта. От една страна тези процеси позволяват осигуряването на стандартизирани жилища, достъпен транспорт, право на препитание и публично пространство на огромния поток от хора, които търсят нов по-добър живот в големите градове по света след поредица политически и икономически кризи.  От друга страна седят примерите как публичното пространство в градовете, изградено и преустроено според принципите на модернизма, се превръща в необитаеми маргинализирани зони, които сегрегират жителите си и ги откъсват от социалния и икономически потенциал на града. Достига се и до разрушаване на първия подобен проект Пруит-Игоу в Сейнт-Луис, Мисури през 1972г. - събитие, което Чарлс Дженкс прибързано и пресилено нарича “смъртта на модернизма” (3). Прибързано и пресилено, защото и до днес в много градове по света виждаме определени черти и принципи на модерността в действие поставяни дори от нейните най-известни критици, както ще видим по-нататък.
 
През 1960-70те години в резултат от тази масова урбанизация, публичното пространство на модернизма започва да намира своите критици. По едно и също време срещу ортодоксалното модерно градоустройство в Ню Йорк и Торонто работи Джейн Джейкъбс, а в Копенхаген - Ян Геел. Обръщам внимание конкретно на тях като сравнително непознати, а с достатъчно значим идеен и практически принос в урбанизма. Те са част от по-голяма вълна архитекти, урбанисти и социални учени, работещи във втората половина на XXв. върху търсене на нови принципи за проектиране на града за хората, сублимиращ в едно от съвременните течения за развитие на градското публично пространство, т.нар Нов урбанизъм (New Urbanism). Към опитите за преосмисляне на принципите на функционалния град можем да споменем още и имената на Алисън и Питър Смитсън, част от TEAM 10 (4) - идейната опозиция на Атинската харта, които на деветата среща на Конгреса (CIAM) повдигат въпроса за живота на улицата и как той влияе на архитектурата. Подобни, но бих казал по-практични са и търсенията на Джейкъбс и Геел.
 
Jane Jacobs, снимка Wikipedia, 1961
 
Джейн Джейкъбс (1916-2006) не е архитект, нито урбанист, а журналист, публицист и градски активист с интерес в социологията на града. Животът ѝ в Ню Йорк и след това в Торонто е съпроводен с административни и идейни борби за запазване на определени ценни и живи според нея зони от градовете от модернистични tabula rasa реконструкции или проекти за магистрали. За Джейкъбс предопределянето на бъдещето на града от птичия дистанциран поглед на градоустройтвения план не е подходящо и не води до качествена промяна на публичното пространство, улицата или парка. Вместо това тя решава да анализира какво всъщност се случва из града на нивото на човешкия поглед - как хората ползват тротоарите, какво ги привлича да излязат и да се разхождат, какво им помага да се чувстват сигурни на улицата. Тези свои убеждения тя защитава и директно влизайки в конфронтация с един от най-влиятелните  градостроители на Ню Йорк през 1960-те Робърт Моусес. Съпруга и майка на три деца, тя участва непрестанно в демонстрации против проекти за градско обновяване, градски магистрали и инфраструктура, които планират да унищожат домовете на хиляди и да прогонят стотици малки бизнеси от живите квартали на града. Арестувана е два пъти за подбуждане на протести.
 
Паралелно в Европа се появяват и практици-новатори на градската среда като Ян Геел, нескрито инспириран от Джейкъбс. Датчанинът обръща внимание на качеството на публичното пространство и човешкия мащаб на града. Геел и Джейкъбс говорят в един глас - “драматичният ръст на автомобилното движение и градоустройствените идеи на модернизма, които сегрегират градските функции и поставят акцент върху отделните сгради, ще сложат край на обществените пространства и градския живот, и ще умъртвят градовете” (7) Анализите му, подобно на Джейкъбс, обръщат внимание на централните и живи зони на градовете, заплашени от стихийни проекти за градско обновяване или мащабни инфраструктурни проекти и от масовото навлизане на автомобила в публичното пространство. Геел прецизно изследва какви са възможностите на хората да общуват, къде в града те се чувстват удобно и сигурно, какви са дистанциите и мащабите на улиците, сградите и площадите, които помагат на хората да общуват, да бъдат спонтанни и да търсят изживявания из града. Геел търси баланс межсу онези градиращи малки пространства между частното и публичното, които нарича полу-частни и полу-публични. Обръща се към трудно измерими категории като чувството за мащаб, усещанията за социална дистанция и за културно преживяване в града.
 
Практическият опит на Геел също говори сам за себе си. Работейки върху центровете на градове като Копенхаген и Мелбърн, промяната, въпреки че идва след години, е осезаема - жителите и улиците на тези градове заживяват нов живот. Публичните пространства стават в пъти по-използвани, а малките локалните бизнеси намират нови простраснтва и възможности.
 
В основата на “Новият урбанизъм” най-общо седи пешеходността и възможността на града да се развива около пешеходните пространства и алтернативите за придвижване. Това е и основната слабост, ако можем да говорим за такава, на идеите на Джейкъбс и Геел. Поставяйки транспортната инфраструктура и нейната вложена деградация, като основна част от публичното пространство, около което се развива града, това остава приложимо единствено в определен брой градове, чиято пространствена структура го позволява. Това са предимно градовете в Европа, чийто дистанции са малки, а градските пост-индустриални празнини, не толкова мащабни. Като отговор на този “неуспех” на “Новия урбанизъм” да даде универсално решение за градските проблеми, или да бъде само частично много успешен, през 1990-те се появява т.нар. Ландшафтен урбанизъм. Под влиянието и скорошната работа на Джеймс Корнър (8) ландшафтният урбанизъм приема, че структурирането на публичното пространство и градската структура се случва около мащабните природни елементи, присъстващи, но прикрити и омаловажени от градоустройството на ранния модернизъм.
 
Въпреки явната опозиция срещу публичното пространство на модернизма от страна на идейните проповедници на “Новия урбанизъм”, става ясно, че освен критиката, те черпят и от идейния му потенциал за социална трансформация. И Джейкъбс, както и Геел, отричайки принципите на Атинската харта, мечтаят за премахване на сегрегацията между различни групи жители в града през преосмисляне на бариерите на градското планиране. Представят си публичното градско пространство като двигател за социална промяна и икономическа възможност, като основен политически инструмент за създаване на устойчиви общества и работещи, привлекателни градове. Освен това, те също поставят здравето, личното и колективно благополучие и обществените отношения в града на централно място. Поглеждайки в дълбочина идеолозите на модернизма откриваме не по-различни цели и идеи, единствено по-различни методи и интерпретации на тези идеи.
 
 
1.     CIAM’s “The Athens Charter”, translated from French by Anthony Eardley. Le Corbusier’s The Athens Charter, Grossman, New York, 1973
2.     Mumford, E. - The CIAM Discourse on Urbanism 1928-1960, The MIT Press, 2000
3.     Jencks, C. - The Language of Post-Modern Architecture, Rizzoli, 1977
4.     http://www.team10online.org/
5.     Jacobs, J - Death and Life of Great American Cities, Vintage Books, 1961
6.     Gehl, J - Life Between Buildings, Using Public Space, Island Press, 1987
7.     Gehl, J - Cities for People, Island Press, 2010, превод от английски Борис Делирадев за Жанет45
8.     Corner, J - Terra Fluxus, The Landscape Urbanism Reader (ed. Waldheim, C.), Princeton Architectural Press, 2006
 
 

 
Ян Геел, един от авторите, споменати в статията, ще изнесе лекция на 9 октомври по време на Форума на ONE ARCHITECTURE WEEK в Пловдив. Неговата книга “Градове за хората” ще бъде издадена по същото време от ИК “Жанет 45”.
Етикети: архитектурна критика, Ян Геел, Джейн Джейкъбс, планиране, градска среда

Коментари:


Галерия