Slow Feed / One Architecture Week / Истории

СОЦИАЛИСТИЧЕСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ

ONE ARCHITECTURE WEEK и списание “Архитектура” започват издаването на рубрика от текстове архитектурна критика. В средата на всеки два месеца, започвайки от днес, съвместно ще публикуваме специално подготвена статия за градската среда в България. Статията ще се появява онлайн на edno.bg и отпечатана на страниците на списание “Архитектура”. Подборът на авторите на статиите се прави от Любо Георгиев, директор на ONE ARCHITECTURE WEEK и Мария Давчева, главен редактор на списание “Архитектура”. За всяка нова статия от рубриката бива канен различен автор, който предлага тема на статията под формата на резюме, и след дискусия с Любо Георгиев и Мария Давчева развива резюмето до пълна статия.
 
Целта на рубриката е да бъде стимулиран професионалния, за сметка на емоционалния, дебат за българските градове. Надеждата ни е тази рубрика да се превърне в източник на обосновани мнения и повод за издържана професионална дискусия.
 
Първият ни автор е Емилия Кълева. Бихте могли да пратите вашите коментари по мейл или качени във фейсбук.

СОЦИАЛИСТИЧЕСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ И ОБЩЕСТВЕНИТЕ ГРАДСКИ ПРОСТРАНСТВА В ПОСТСОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ БЪЛГАРСКИ ГРАД

Този анализ изхожда от гледна точка на културно-историческото наследство и по-точно архитектурното. Авторът приема социалистическите монументи като част от архитектурното наследство на социализма, което (пак според автора) притежава своите културно-исторически ценности, които от своя страна имат остра нужда да бъдат идентифицирани, защото са попаднали в сериозен риск да бъдат изгубени.
 
Анализът не навлиза в типологията и периодизацията на изграждане на самите паметниците, тъй като по този въпрос има вече отделни изследвания, а се фокусира върху значението им като градоустройствен факт в градската среда и как той влияе на нейното формиране или деформиране. 
 
Проследява се връзката и взаимодействието между социалистическите монументи и обществените градски пространства като целта е да се покаже, че дебатът за съдбата на едните води всъщност до дебат за бъдещето на другите. В светлината на актуалните антропологични дискусии около семантиката на социалистическите паметници и предизвиканите в резултат на това противоречия за техния днешен смисъл, анализът защитава тезата, че именно тези публични места днес са изключително ценни като генератори на процеси, които водят до формиране на така търсената идентичност в глобализиращия се европейски град. Както казва Юлия Кръстева „в Европа идентичността вече не е култ, а е въпрос“.
 
След края на социализма у нас архитектурата от този период бе лишена от идеологическия си заряд и съответно от официалното й публично одобрение. Най-чувствителна е тази промяна при социалистическите монументи и най-вече при тези, които са в градска среда заради активните процеси на градско развитие и ежедневния сблъсък с поляризираното (все още!) обществено мнение.
 
Като наследници на площада, който е неизменен елемент на градската топография от миналото до наши дни, обществените градски пространства са били и остават ключови за живота във всеки град. Също така обществените пространства са онези градоустройствени зони, в които се усеща най-напред и най-силно смяната на една архитектурна епоха с друга. Тук понятието архитектурна епоха се използва в онзи смисъл, който проф. Маргарита Коева използва за периодизация на архитектурното развитие1. В своя системен метод тя дефинира архитектурно-историческата система (или епоха) като пряко свързана и предопределена от конкретна обществена система. Въпреки относителната самостоятелност и собствени механизми на развитие, архитектурната система се ражда и умира заедно с обществената система, която я е породила. Това в пълна степен важи за конкретния български контекст и архитектурната история на българското средновековие (Първа и Втора българска държава), Възраждането, периода след Освобождението до войните, социалистическия период до 1989 г, и периода след това, в който се намираме и днес. Всяка от тези исторически епохи е дефинирана от различни обществено-икономически условия, които дават различни социални и естетически поръчки за архитектурното творчество и така формират различни архитектурни епохи. Така периодът на социализма у нас може да се разглежда като една приключила архитектурна епоха с ясно начало и ясен край.
 
Интересно е да се проследи какво се случва на границата между две архитектурни епохи. Както пише проф. Коева „ всяка епоха съсредоточава творческите си усилия в една, избрана от нея област“2 и дава пример със средновековието и култовата архитектура, Новото време с елитарната обществена и жилищна архитектура и социализмът с градоустройството и обществената архитектура. Може да се каже, че (независимо дали въпреки или поради идеологическата рамка) още тогава, през 1985 г., архитектурната наука у нас е дефинирала фокуса на архитектурното творчество от периода на социализма. Първият белег за смяна на една архитектурна епоха с друга е изборът на нова водеща област. В този ред на мисли социалистическият период в България се идентифицира с определена архитектурна епоха, която ясно и категорично се отличава от предходната и следващата заради отчетливата разлика в обществено-политическите и икономически системи. Рязката граница в началото на архитектурната епоха на социализма е по-безспорна, тъй като новият обществено-политически строй идва с категорична нова творческа парадигма – социалистическия реализъм, който е в ярък контраст с постиженията на досегашното българско архитектурно предвоенно творчество в руслото на модернизма. Краят на социалистичексия период или по-скоро началото на следващия „демократичен“ период не поставят някакви категорични изисквания към архитектурата. Авторите са свободни в творческия си избор, но характерът на социалната поръчка е коренно променен. Докато преди 1989 г. той е пряко следствие на социалния строй (еднопартиен с централизирана икономика) и е по-малко или повече „унифициран“ (инвеститор е предимно самата държава), то след 1989 г. става „плуралистичен“ (частни инвеститори поръчват архитектура с разнообразен мащаб и типология). Затова можем да твърдим, че и крайната граница на архитектурната епоха на социализма у нас е дефинирана.
 
Вече споменахме, че приоритетната архитектурна област на социалистическия строй по принцип е градоустройството и обществените или представителни сгради. И то представителни сгради като естествено следствие и акценти в планираното градоустройство, а не извън него като самостоятелни явления и архитектурни образи. Това е пряка последица от същността на самия строй и неговата социална програма. И в България тази закономерност е спазена. С поредица държавни документи и постепенно създаване на специални проектантски структури териториалното устройство се утвърждава като част от общия механизъм за изграждане на социализма в страната. Към края на 70-те години, който е най-силният период на плановото стопанство в социалистическа България, се прилага общо планиране на качествено ново ниво, при което всеки град има свое призвание (цел) и характер, които са не само предварително зададени, но и целенасочено направлявани и контролирани. Планирането на отделните населени места не се извършва изолирано, а като органична част от по-голяма териториално-стопанска система. Изработена е Генерална схема за териториално разположение на производствените сили. Всяко селище се зонира на труд, обитаване, отдих, КОО, транспортни комуникации и пр. едновременно само за себе си и като част от цялото. Всички селища в НРБ се третират като единна система, взаимно-обвързани, йерархично-степенувани и специализирани.
 
Всичко казано дотук цели още веднъж да докаже, че и за българската история на архитектурата важи твърдението, че приоритетната творческа област на социалистическия период (от 1945 г. до 1989 г.) е градоустройството и че вследствие на централизираното държавно управление и плановата икономика българската архитектура от периода е много силно градоустройствено обусловена. Разбира се необходимо е уточнението, че става въпрос за специфично модернистично градоустройство в социалистически контекст, което от една страна доказва адекватността на българската архитектура от периода на съответните световни тенденции отвъд желязната завеса3, а от друга показва как тези тенденции са приложени в една „капсулована“ централизирана обществено-политическа система и социална действителност.
 
Закономерността градоустройство – представителни сгради е спазена както в периода на официалния социалистически реализъм – например при Ларгото в София, в Димитровград, особено в централната част при бул.“България“ – така и след него до края на периода – черноморските ни курорти, центровете на повечето средни градове, които са оформени по това време (например Смолян, Ловеч, Добрич, Видин и др.), комплексът на НДК в София. Обликът на средните и малките градове се променя значително - центровете им са почти изцяло преустроени, в периферията се добавят промишлени и жилищни зони. В големите градове също има значителни намеси, но те не водят до генерална промяна на градския облик, тъй като той е формиран вече до голяма степен в предходните епохи.
 
Това дълго предисловие е необходимо, за да се изясни по-добре контекста, в който трябва да се разглеждат социалистическите монументи в градска среда. Особено тези от 70-те години нататък, когато се изграждат не просто паметници, а цели мемориални комплекси, монументални ансамбли, съчетаващи градоустройство, архитектура и монументална пластика. От една страна сами за себе си като явление те са на границата между тези три сфери и на практика осъществяват сложен творчески синтез. От друга страна този синтез ги прави неразривно свързани с градоустройството от периода като ролите на обект и субект се сменят. Всеки монумент е мислен за конкретно място и е изпълнен като акцент-задънка или обемно-пространствена доминанта в по-мащабни градоустройствени решения.
 
Интересен пример е Братската могила в Пловдив (1974 г., арх. Любомир Шинков, арх. Владимир Рангелов, скулптори: Любомир Далчев, Ана Далчева, Петър Атанасов). Изградена е като крипта под нивото на терена, но със силно пластичен монолитен архитектурен образ, който е разположен в обширно площадно пространство. Монументът е едновременно обемно-пространствена доминанта в непосредствената си среда и много характерна задънка на градоустройствената ос по бул. „Свобода“, която се „врязва“ в зеленината на парк „Отдих и култура“. (фиг. 1) Оста започва в подножието на хълма Бунарджика, ориентирана е в посока изток-запад и е с модернистично градоустройство с високо жилищно (панелно) строителство от двете страни и зеленина по средата. В западния си край преминава през симетрично композирания площад на могилата и завършва в нейния също така централно разположен спрямо оста вход. Цялото протежение на оста заедно с акцента – задънка на фона на парковата зеленина е видимо от хълма Бунарджика. (фиг. 2) Тази характерна за Пловдив възможност за погледи към града от тепетата или т.нар. „пета фасада“ на града в случая дава възможност за поглед отгоре-надолу към мащабния замисъл на монумента, докато в останалите градове обикновено погледът е отдолу-нагоре.
 
 
фиг. 1 Братската могила като градоустройствена задънка по бул. „Свобода“ в Пловдив                                                фиг. 2 Поглед от Бунарджика към Братската могила
 
Пример за кулминация-задънка е композицията Априлци в Панагюрище (1976 г., архитекти: Иван Николов, Богдан Томалевски, скулптори: Димитър Даскалов, Величко Минеков, Секул Крумов). Целият мемориален комплекс е изграден като дълбок „джоб“ към централния площад в града, врязан в гористия планински хълм, който като клин достига до самия център на града. (фиг. 3) Основната монументална композиция с 20-метрова фигура на въстаник е на високо, изцяло видима от площада и околните квартали на фона на естествения природен пейзаж. До нея се стига по дълго тържествено стълбище с над 200 стъпала и поредица междинни площадки, което започва от специално за целта уширение на централния площад. Там, в началото на церемониалните стълби е разположена „входната“ скулпторна композиция. По-късно по подобен начин са направени паметникът на Георги Бенковски в Копривщица (1971 г., арх. Петко Татаров, скулптор Христо Танев) и този на Христо Ботев в Калофер (1986 г, арх. Иван Николов, скулптори: Димитър Даскалов и Лъчезар Даскалов). За този тип паметници може да се каже, че са свръхмащабни за селищата, в които са изградени и отчитат по-скоро природните дадености отколкото градската среда, но те имат и своето предимство с това, че откриват поглед от високо към града и неговата пета фасада, както в Пловдив. Така те се превръщат от обекти в субекти в градската среда, които пораждат нов поглед към нея и нов начин за нейното възприемане.
 
фиг. 3 Монументът „Априлци“ в Панагюрище
 
Паметникът на българо-съветската дружба във Варна (1978 г., арх. Камен Горанов, скулптори: Альоша Кафеджийски, Евгени Баръмов) е също в озеленена среда – градски парк и с монументален подстъп. Монументът е на върха на могилата Турна тепе, от която се разкрива гледка към града и морето. (фиг. 4)
 
фиг. 4 Паметникът на българо-съветската дружба във Варна
 
Пример за обемно-пространствена доминанта е и паметникът на Съветската армия в София (1954 г., архитектурен екип; Данко Митов, Иван Васильов, Любен Нейков, Борис Капитанов, скулптори: Васка Емануилова, Мара Георгиева, Любомир Далчев, Иван Фунев, Иван Лазаров, Петър Дойчинов, Васил Зидаров, художник: Борис Ангелушев, с всички условности на диспута за автора и неговата роля в условията на социалистически реализъм в България). Архитектурно-склуптурният ансамбъл е мащабна намеса в прилежащия парк и категорично доминира в непосредственото околно пространство със строго проведената симетрична композиция и вертикалният пространствен акцент – централаната скулптурна група, поставена на висок постамент. (фиг. 5) Тук зеленината участва на две нива - веднъж като непосредствена среда и втори път като по-далечен природен пейзаж – погледът от североизток проектира монумента на фона на планината Витоша.
 
фиг. 5 Паметникът на Съветската армия в Княжеската градина в София
 
Акцент в мащабно градоустройствено решение е монументът „1300 години България“ пред НДК (1981 г., архитекти: Атанас Агура, Александър Баров, Владимир Роменски, Александър Брайнов, скулптор Валентин Старчев). Замислен и изграден заедно с парковата среда наоколо, монументът е интегрална част от цялостния хармоничен комплекс на НДК, който обхваща сградите на НДК, парка и монумента и демонстрира отчетливо проведен от начало до край акцент върху синтеза на изкуствата. (фиг. 6) В така изградения комплекс монументът е балансиращ акцент и контрапункт на основната сграда на НДК, като визията му кореспондира с архитектурния облик на сградата, издържан в характерния за периода късен социалистически модернизъм.
 
фиг. 6 Монументът „1300 години България“ в градоустройствения комплекс на НДК
 
Немалко са и крайградските мемориални комплекси, които въпреки че не са в чертите на селището, обикновено са на възвишение близо до него и по този начин участват активно във визуалната градска среда. Такива са например „Бранителите на Стара загора“ (1977 г., архитекти: Богомил Давидков, Благовест Вълков, скулптори: Крум Дамянов, Божидар Козарев), „Пантеон на загиналите в сръбско-българската война край Гургулят“ (1986 г. арх. Георги Стоилов, скулптори: Борис Гондов, Емил Мирчев, художник:Тодор Варджиев) , „Основатели на българската държава край Шумен“ (1981 г., архитекти Георги Гечев, Благой Атанасов, скулптори: Крум Дамянов, Иван Славов, художници: Владислав Паскалев, Симеон Венов), „Паметник на трите поколения в Перущица“ (1976 г., арх. Любомир Шинков, арх. Владимир Рангелов, скулптор Любомир Далчев).
 
Замислени и изпълнени като емблематични градоустройствени акценти, и днес социалистическите монументи продължават да доминират в обкръжението си. Като неделима част от градската среда постепенно те са станали неделима част и от градската памет. Представете си Калофер без паметника на Бетев на възвишението в центъра, или ...не смея да кажа ...София без паметника на Съветската армия... Какво стана след разрушаването на Мавзолея? Мястото продължава да се нарича „мястото на Мавзолея“. Почти сигурно е, че ако разрушим и „1300 години България“, мястото автоматично ще се именова по същия начин. Оказва се, че тези монументални знаци са здраво вкоренени (вече) в паметта на обкръжаващата ги среда. Една от причините е успешното им вплитане в материалната градска тъкан, което вече беше коментирано като градоустройствен и архитектурен факт. Друга причина е, че още със самото си изграждане (и това на средата) те обвързват ключови за градския пейзаж публични пространства с възпоменателни практики. Изградена е силна пространствена, функционална и обществено-културна връзка, която придава този специфичен заряд на повечето градски площади. Създаден е така нареченият „мемориален пейзаж“ в българските градове – възпоменателни препратки под формата на паметници в градските площади, мемориални надписи и пр., който е характерен единствено за България от всички страни в бившия Източен блок и вече е обект на специализирани проучвания.4
 
Именно този мемориален пейзаж след смяната на обществената парадигма се оказа в идеологически вакуум и съдбата му се превърна в център на диспута за „преработката“ на наследството от социалистическото минало. Но докато за декомпозиране на мемориалния пейзаж на семантично ниво е възможна и се търси дискусия5, то не така стоят нещата в материалния аспект на изградената градска среда. Социалистическите монументи са значителен градоустройствен и архитектурно-монументален факт в постсоциалистическия български град, и той (градът) не може с лека ръка да се лиши от публичните си пространства заради неудобна днес идеология.
 
Какво се случва на практика. Част от тези пространства продължават да имат устойчива функция на събирателен градски фокус и обществени средоточия – например пространството пред паметника на Съветската армия в София и паркът около паметника „1300 години България“. Неформалната градска субкултура припозна тези места като свои и води успешен процес на десакрализация на тези бивши представителни за режима зони. Особено силен е примерът на паметника на Съветската армия, при който се десакрализира не само пространството наоколо чрез активното младежко присъствие6, но и самият паметник след няколкото цветни акции и полемиката около тях.  Идеологическата натовареност се променя с годините, понякога избледнява, но в преходни пероди когато има противопоставяне на идеологии тя се засилва – често в отрицателна посока. Но мемориалът затова е знак - да напомня за миналото - и дори да търпи някои „критики” или дори „подигравки”, той си остава. Така идеологически „спорните” паметници се превръщат в силни „исторически знаци” и точно в това е тяхната ценност. Тази ценност е разпозната от необремененото съзнание на младите хора днес и се създава нова „традиция” в използването на пространствата на социалистическите монументи. До скоро имаше подобни индикации и за паметника пред НДК, но рязкото политизиране на съдбата му в последните месеци е крачка назад в този процес, която не само че намалява шансовете „1300 години България“ да последва положителния модел на паметника на Съветската армия, но го и доближава до доказано неуспешния модел на Мавзолея. Друг положителен пример за „преоткрито“ социалистическо пространство е местността Камбаните с монумента Знаме на мира край София (1979 г., архитекти: Георги Гечев, Благой Атанасов, скулптори: Крум Дамянов, Михаил Бенчев), където с финансиране по европейски проект7 и много младежки ентусиазъм се организира и проведе „Концерт с монумент“8. Събитието събра много хора от различни поколения като фокусът бяха най-малките, за които разнообразни детски работилници разкриха красотата на творческия свят и най-вече музикалния. Огласената с музика и обживяна с млади хора местност доказа, че от изоставеното място успешно може да се използва като съвременно креативно поле. На следващата година отново същото място послужи този път за вдъхновение на творческите идеи на студенти по архитектура, които предложиха идеи за осъвременяване на средата.
 
За друга част от постсоциалистическите публични зони идеологическият (смислов и функционален) вакуум доведе до рязък спад в обществената активност, каквито например са случаите с Братската могила в Пловдив и монументът на Българо-съветската дружба във Варна. Въпреки непосредствената близост на паркова среда и при двата комплекса (а във Варна дори и морето е близо и има гледка към него от могилата, на която е разположен паметникът), зоните на монументите остават встрани от днешната градска активност. Така липсата на спонтанен интерес или целенасоченото избягване на знаците от миналото води до обезлюдяване на градски зони, които иначе притежават потенциал за атрактивност.
 
Оказва се, че отношението към социалистическите монументи е определящо засега за съдбата на ключови обществени пространства в постсоциалистическия български град и дебатът за съдбата на едните е всъщност дебат за бъдещето на другите. Дебат, който се случва в специфичен глобален контекст. Подмяната на социалистическия модел с капиталистически през 90-те години на ХХ век стартира процес на трансформация на пост-социалистическите общества и икономики, който цели приобщаване към „европейския“ модел. Моделът обаче върви и с „европейска“ идентичност. В резултат на това редица градове, особено в Източна Европа, се изправиха пред предизвикателството да се пригодят към нов, различен обединено-европейски разказ за тяхната идентичност. Това от своя страна допълнително засили желанието за отричане на социалистическото минало и неговото определяне като „лошо“ и „срамно“, което така или иначе битуваше като рефлекс в годините на прехода. Така българският постсоциалистически град изпадна в криза на идентичността. Именно публичните градски пространства, натоварени със социалистическа идеология чрез изградените монументи в тях се превърнаха в бойни полета на битката за нова идентичност, за търсене на начин как да се дистанцираме и как да се отнесем към миналото и неговите знаци за да се впишем в желания модел. Един пиков и същевремнно много спорен момент в тези опити е позицията на столична община е, че „най-демократичният начин“ за решаване съдбата на паметника пред НДК е провеждането на международен конкурс и допитване до масовия български вкус, а не изискваното от същите демократични принципи спазване на законовото авторско право на живия и здрав автор.
 
След толкова примери и дебати вече е ясно, че разрушаването на социалистически монументи и преустройството на пространствата около тях няма да доведе до незабавно преустройство на паметта и идентичността. Нужна е нова визия, нов подход за преработката (в смисъла на пресемантизиране9) на тези обществени зони. Както пишат Вуков и Тончева „обекти или сгради се строят, адаптират, рушат и променят във всяка култура, но тези действия придобиват особено значение в преходни периоди, когато се изработват (формират) нови представи за колективна памет и съществуват нови основания за запазване следите от близкото минало“10.
 
Едно такова основание е, че именно тези публични места днес са изключително ценни като генератори на процеси, които водят до формиране на така търсената идентичност в глобализиращия се европейски град. Тяхното преосмисляне и обживяване като „нови“, преоткрити обществени места (по примера на Паметника на Съветската армия и Камбаните) може да донесе едно отличително многообразие на съвременния български град на принципа на хетерополиса11, който „възражда“ онези места в града, криещи в себе си местната специфика.   Така постепенно градът (отново) става полицентричен, ценността му се отчита в неговия местен контекст, в местния колорит, в малките неща, които правят всеки град различен и уникален. Постига се „глобалната локалност“. Важно е обаче обществото да припознава тези промени като „свои”, да ги приема за естествени и произтичащи от самата същност на града, а не за външни и авторитарно наложени. Тогава моделът е успешен. Показват го глобални играчи като Лондон, Шанхай, Лос Анджелис, които намират икономическите механизми за поддържане на разнообразието и съумяват да стимулират и експлоатират локалната многообразност с глобална цел и правят това успешно вече няколко десетилетия подред.
 
За тази цел на местна почва е необходимо първо да си дадем сметка за възможностите, които са все още скрити зад полемиката около социалистическите паметници и особено тези в градска среда. Да си дадем свободата да погледнем по-глобално на тези специфични обществени пространства и материалните знаци в тях. Да стимулираме неформалните спонтанни процеси на „припознаване“ от необременената с идеология младежка култура или поне да не ограничаваме тези процеси, защото като техни съвременници не си даваме сметка за тяхното значение.
 

1Маргарита Коева, Метод за системно изучаване на архитектурното наследство, дисертационен труд за присъждане на научна степен „доктор на архитектурните науки“, 1985 г.
2Пак там, стр. 111.
3Анета Василева и Емилия Кълева, Българският постсоциалистически град. Трансформация на публичното пространство: глобализация и идентичност в „Критика и хуманизъм“, кн. 42, бр. 1-2/2013 Градът: залог на локални и глобални политики ISSN: 0861-1718 © Фондация за хуманитарни и социални изследвания – София, стр. 95-108
4Nikolai Vukov, Svetlana Toncheva, Town squares and socialist heritage: the reworking of Memorial Landscapes in Post-socialist Bulgaria, in: Schroeder- Esch/Ulbricht (ed): The Politics of Heritage and Regional Development Strategies. Actors, Interests, Conflicts, Hermes publications 2/2007 pp. 121-136
5Пак там
6Интересно е да се отбележи, че по същия начин младежката „скейтърска“ култура е „избрала“ и пространството около Двореца на културата и науката във Варшава, което доказва, че става въпрос за универсално работещ модел.
7АТРИУМ – Архитектура на тоталитарните режими от ХХ век в градското управление - http://www.atrium- see.eu/
8http://transformatori.net/concert-s-monument/
9арх. Лило Попов, Пак за паметника, в-к Култура, брой 4 (2622), 04.02.2011
10Виж бележка 4, стр. 125
11Хетерополис е термин, създаден от постмодерния архитектурен историк и критик Чарлз Дженкс, описан и защитен в Jencks, Charles (1993) Heteropolis. Berlin: Ernst & Sohn. Според Дженкс, от средата на ХХ век съвременният глобален град преминава постепенно в специфичното постмодерно състояние на хетерополис с мощно растящи фрагменти, които предлагат алтернатива на доминиращата парадигма. Той базира този свой новосъздаден термин на популярната идея на Мишел Фуко за хетеро-утопията.


арх. Емилия Кълева е докторант към катедра „История и теория на архитектурата“ в УАСГ – София. В дисертацията си тя разсъждава по въпроса за опазването на архитектурното наследство на социализма в България. Основни въпроси, повдигнати в статията са дискутирани в предишни нейни разработки по темата на дисертацията й:
  • World Heritage Watch nomination and ICOMOS Heritage Alert for “1300 years Bulgaria” monument, 2015
  • DEMOLITION>PROTECTION>VALORIZATION. THE EVOLUTION OF THE ATTITUDES TOWARDS THE ARCHITECTURAL HERITAGE OF SOCIALISM IN BULGARIA in “Von der Ablehnung zur Aneignung? Das architektonische Erbe des Sozialismus in Mittel- und Osteuropa”(Between rejection and appropriation. The architectural heritage of Socialism in Central and Eastern Europe), hg. v. Arnold Bartetzky, Christian Dietz und Jörg Haspel unter Mitarbeit von John Ziesemer, Böhlau Verlag Köln / Weimar / Wien 2014
  • БЪЛГАРСКИЯТ ПОСТСОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ГРАД. ТРАНСФОРМАЦИЯ НА ПУБЛИЧНОТО ПРОСТРАНСТВО: ГЛОБАЛИЗАЦИЯ И ИДЕНТИЧНОСТ в „ Критика и хуманизъм“, кн.42, бр 1-2, 2013, в съавторство с арх. Анета Василева
  • BEST EXAMPLES OF ARCHITECTURAL HERITAGE OF SOCIALISM IN BULGARIA in “Socialist Realism and Socialist Modernism. World Heritage Proposals from Central and Eastern Europe”, ICOMOS journals of of the German National Committee LVIII, 2013
Етикети: архитектура, критика, паметници, списание Архитектура, архитектурна критика

Коментари:


Галерия