Интервю с режисьора на The Cove

Документалния филм The Cove, който излезе в началото на тази година проследява опитите на група активисти да разследват и документират масовия улов и клане на делфини в малък японски залив в Тайджи. Методите и приключенията им съперничат на всеки холивудски сценарий в категория трилър и съспенс, а безумията и беззаконията, на които се натъкват, се оказват само върха на айсберга.
За краткото време от първата си прожекция The Cove успя да спечели над 10 награди от фестивали като Sundance, а отзивите за него включват изречения като “сигурна номинация за Оскар”, “причината да се правят филми” и “една от най-дръзките и опасни операции за опазване на природата в историята”.
Филмът действително е от най-добрата документалистика – мощно въздействаща, въвличаща, вълнуваща. Кинокачествата му обаче са само първата причина в момента той да се превръща в един от филмите на годината. Другата е, че The Cove предизвика невиждана обществена реакция към проблема, карайки всеки зрител да бъде активен. И точно това е целта му от самото начало.

Пълната история можеш да прочетеш в октомврийския ни брой.

Междувременно тук пускаме пълното, непубликувано и не по-малко интересно интервю с режисьора на филма – Луи Саихойос.

Бивш фотограф на National Geographic и учредител на природозащитната организация OPS (Oceanic Preservation Society), той вече бива сравняван с Майкъл Мур и Морган Спърлок.

Как снимахте филма – от гледна точка на активист или на режисьор? Започнах като режисьор, но станах активист и сега нося и двете шапки. Не мога да изляза навън без която и да е от двете.

Срещали сте редица трудности по време на снимките. Бихте ли разказали нещо повече за това? Спилбърг бе прав – достатъчно трудно е да направиш филм и при най-благоприятни обстоятелства, но когато добавиш непредвидими фактори като лодки, които са доста нестабилни платформи за снимане, проблеми с времето и яснотата на водата, животинското поведение и подводните течения, процентът успеваемост клони стремглаво надолу. Добавете и снимането през нощта, месеците сточасови работни седмици, опитите да влезнеш в залива, където охраната с ножове би те убила без да му мисли и така може да добиете представа какви са шансовете да направиш добър филм при тези обстоятелства. Но мисля, че Франк Лойд Райт бе казал, че понякога проблемите на човек могат да бъдат най-големите му придобивки. В това отношение, неопитността на мен и екипът ми не ни позволи да видим пречките, които биха отказали един професионален екип още на първия ден. В сърцето си зная, че ние не се стараехме да направим толкова един добър филм, колкото искахме да поставим началото на едно движение. Движение, което да спаси тези невероятни животни, както и да извести светът за това, че хората толкова са замърсили околната им среда, че те вече са отровни. Не се нуждаехме от кинематографи, за да направим The Cove. Нуждаехме се от пирати. Но ние се чувствахме като пирати, които се биеха на страната на ангелите и това ни позволи да направим един невероятен филм. Всеки член на екипа допринесе към мисията с невероятни и различни умения, само не и кинематографски. Шегата на тази продукция беше „Всички сме професионалисти, само не и в това.“

Срещате ли трудности при дистрибуцията на филма? След първото показване на филма на Сънданс имаше интерес към разпространяването на филма, но офертите бяха доста ниски. Взехме заем от 2.5 милиона долара, за да направим филма и нищо, което ни предлагаха, дори не се доближаваше до тази сума. Нормън Лиър е вероятно най-успешният телевизионен продуцент на света и също е участвал в направата на някои много добри филми. Жена му Лин гледала The Cove на Сънденс и после го е показала в дома си на 30 много влиятелни хора от Холивуд, които са техни приятели. Майкъл Бърнс, оперативният мениджър на Lions Gate и Джеф Скол, човекът, основал eBay и който използва част от състоянието си, за да финансира социални кампании за филми като An Inconvenient Truth, Food Inc, и Darfur Now бяха там. На тази прожекция се събра сегашният екип от хора. Случи се като в сън и съм много благодарен на Лин и Норман, които сбъднаха това нещо. Промениха ми живота с това, че показаха филмa на група хора в дома си.

Улавянето на делфини за увеселителни паркове е в основата на проблема. В този мултимилионен бизнес има много замесени. Смятате ли, че е възможно да се променят дълбоко корумпираните локални и международни структури ангажирани с това?  Надеждата е всичко, което имаме – робството в Америка вероятно също е изглеждало като безнадежден и нерешим проблем на аболиционистите в края на 19-ти век. Расизмът също не е приключил с освобождаването на робите след Гражданската война. Промяната е започнала с една обикновена чернокожа жена, Роза Паркс, която е отказала да стане от мястото си в автобуса и да го отстъпи на бял човек. Днес вече имаме чернокож човек за президент на САЩ. Може лесно да се начертае паралел между обикновен акт на гражданско неподчинение на една чернокожа жена, която страстно е отстоявала човешките си права и това, че Обама стана президент. Това ми дава надежда да продължа една битка, която на моменти изглежда безнадеждна. Може да не доживея спечелването на тази битка, но може би някое дете, вдъхновено от екипът ми и филмът, ще успее да затвори последният делфинариум или последната въглищна мина. По-важното от победата е това, че участваш в самата битка.

Каква е причината, според Вас, толкова силно да се промотира консумацията на китово и делфинско месо в Япония? Дали това е вид културна независимост от Запада или причината е чисто икономическа? Преди парламентарните избори на 30 август, Япония бе управлявана от много корумпирана олигархия, която използваше лова на китове, за да спонсорира поддръжниците си. От лова на китове няма нито икономическа, нито екологическа полза, меко казано, и се надяваме, че новото правителство разбира, че без субсидии, тази индустрия ще се провали. Днес японското правителство внася китово месо от други държави, в които ловът на китове е разрешен. Това, което тези държави не могат да разберат е, че се печели много повече от наблюдаването на китовете, отколкото от убиването им. Същото важи и за делфините – запазването им като вид и запознаването на хората с тях може да донесе много повече печалба, отколкото убиването им.

По време на снимките откривате, че месото от делфини е високо токсично и превишава допустимите нива на живак спрямо японската здравна система. Разкажете малко повече. Делфините са единственото диво животно в историята, което е спасявало човешки живот. Във времето на Аристотел и Плиний делфините са били легендарни и да нараниш делфин в древна Гърция е било престъпление, наказвано със смърт. Някъде през нашата история обаче ние сме загубили уважението си към делфините и околната среда. Трагична ирония е, че единственият начин да спасим един делфин днес е да докажем, че сме замърсили дотолкова околната им среда, че не могат да бъдат консумирани.
Един делфин може да съдържа между 5 и 5000 пъти повече живак от позволеното от японските здравни стандарти.

Японците са имали огромен проблем с живака веднъж в историята си в средата на 50-те в Минамата, когато Чиссо Минамата, най-напредналата компания в Япония, е изхвърляла живак в околната среда. Тогава се разкрива, че не само че компанията е знаела какво прави, но че и японското правителство им е помогнало да покрият проблема и по този начин е позволило отравянето на хиляди хора. Тогава върховният съд на Япония е осъдил собственото си правителство за укриване на проблема и е наредил да бъдат изплатени обезщетения на жертвите. Последният от тези случаи е бил разрешен едва миналата година – 50 години след започването на проблемите. Така че японското правителство е доста чувствително към отварянето на точно тази рана, която е смятало за зараснала. Но истината е, че този проблем никога не е бил разрешаван – системата, която е разрешила на този проблем да съществува никога не е оздравявала, а само е ставала още по-корумпирана.
Няма сума пари, която да може да компенсира отравяне с живак. Ефектите от поемане висока доза живак са необратими и симптомите в най-острия им вид са сходни с тези на умствена изостаналост или детски паралич при децата и деменция при възрастните. Отравянията с ниски дози живак са също огромен проблем, като симптомите включват втвърдяване на мускулите, световъртеж, загуба на усещането за болка, атрофия на ръцете, болки в гръдния кош, умора, замъглено зрение, инсомния, лоша памет, опадане на косата, главоболие, проблеми при мисленето и при извършването на сложни задачи, загуба на паметта, чревни проблеми, болки в корема и гадене. Най-фаталните ефекти, които отравянето с живак може да нанесе, са върху развиващият се мозък на зародиш или на малки деца. В същото време, ако погледнете сайтът на японското здравеопазване, ще видите препоръки към бременните жени да се хранят с делфинско месо, въпреки че всяка част от това животно е много токсична.

Живакът се намира навсякъде в природата, но основната причина той да се натрупва в околната среда идва от изгарянето на изкопаеми горива като въглища и петрол. Според скорошно изследване на Обединените Нации, живакът в околната среда се е увеличил с 3 до 5 пъти повече от индустриалната революция. Натрупването на живака също се акумулира повече с изкачването в хранителната верига, така че с всяка крачка нагоре, токсините се увеличават около 10 пъти. Така половин килограм риба-меч ще съдържа около милион пъти повече живак отколкото половинка диатоми, микроскопичен организъм, който плува в океана.

Какво очаквате да се случи от тук нататък? Има ли реални шансове за промяна на ситуацията с избиването на делфини? Миналата седмица в Тайджи бе открита политика против клането на делфини в залива именно поради международните отзиви от филма. В залива бяха заловени около 150 делфина. От 100 делфина, 30 бяха продадени в робство за увеселителни паркове и останалите 70 бяха върнати на свобода. Но имаше и 50 черни делфина, които бяха убити за човешка консумация. Японците считат черните делфини за китове, но всъщност те са много големи делфини, които също са и много, много отровни. Молили сме японски журналисти да тестват месо от тези животни и да публикуват резултатите, защото знаем, че месото ще се окаже много отровно. Като цяло обаче, смятаме, че това е едно много добро начало за движението и за филма. Филмът показва, че един запален активист като Рик О’Бари може да даде вдъхновяващ пример и че няколко от нас могат да променят света. Ако не ми вярвате, значи не сте гледали The Cove.

Какви са плановете ви за бъдеще? Според вас има ли смисъл да се обединят усилията на всички малки и големи организации – вашата, Sea Shepherd, Greenpeace и т.н., за да се постигне нещо по-значимо? Например да се направят закони за защита на застрашени видове и риболов в международни води. Работим активно заедно с Sea Shepherd и Greenpeace за популяризиране на филма. Работим и с други организации като NRDC (National Resources Defense Council) Monterey Bay Aquarium, The Human Society, Save the Whales Again, Surfers for Cetaceans и много други. Когато работим заедно, сме много силни. Има и друг документален филм, който искам да направя, както и анимационен филм, който обяснява проблемите на океана на децата.

Текст Вера Гоцева