Slow Feed / Истории / Списание Едно

Арт резиденция в Царино

Царино е село в Югоизточните Родопи, намира се на няколко километра от границата с Гърция. През 80-те селото обезлюдява. Причините са закриването на началното училище, както и раздаването на безплатни терени на млади семейства по 22-ро постановление на МС в съседното село Чорбаджийско. [22-ро постановление на МС се приема 1982. Основната му идея e заселването на слаборазвитите райони на Югоизточна България чрез предоставяне на парични суми и жилища на млади семейства.]
Двете села са свързани от тесен 8-километров път, който доскоро е бил трудно проходим. Но достъпът до Царино се улеснява отново миналата година, когато местен предприемач асфалтира пътя, за да се стига по-лесно до гробището, намиращо се на входа към селото.

В момента в Царино e регистриран един постоянен жител, но освен него може да се засече и един постoянен гост – 92-годишната баба Mарийка. Тя живее с децата си в съседното Чорбаджийско, но прекарва много от времето си поседнала на някой камък или просто бродейки из родното си Царино. Къщите в селото, с редки изключения, са празни и полуразрушени, без ток и течаща вода.

Тук преди 4 години, oбикаляйки Родопите в търсене на различно и малко по-спокойно място за работа, попадат Пламен и Таро. Таро и Пламен се познават от Академията Герит Ритвелд в Амстердам, където завършват изящни изкуства. Заедно с Марая, Тамара, Дафне, Александрос, Ротем и Алпер, също колеги от Ритвелд, те регистрират Фондация Царино – инициатива за правене и развиване на съвременнo изкуство, чиято цел засега е организирането на летни арт резиденции.

През първите лета, прекарани в Царино, групата купува 3 от къщите и ги постяга. Престоят им тук е време за почивка, размисъл, работа и разговори. "Царино е мястото, в което ритъмът не ти се задава отвън, а идва от самия теб, разбира се, доколкото това е възможно", ни споделят артистите по време на гостуването ни в селото. Аскетичните условия на живот не са проблем, a предизвикателство. "Извършването на рутинни действия като готвене, миене на чинии и поддържане на базата в Царино понякога е сравнимо с трудностите, с които човек се сблъсква при правенето на изкуство", разказва Тамара.

Ценна част от ежедневието на групата е контактът им с местните жители от Чорбаджийско, където те често пазаруват и проверяват мейлите си. Комуникацията в началото не е лесна заради липсващия общ език и затова тя минава предимно през Пламен, единствения българин в групата.
За местните присъствието на артистите в съседното безлюдно село е трудно обяснимo. Непонятно им е, че някой иска да обитава едно призрачно място, в което липсват основни удобства. Предположенията за дейността, която групата развива, са най-разнообразни – от златотърсачи, през търговци на костенурки, до бодибилдъри. Пламен обяснява, че са художници, нo се натъква на разбиране едва след добавката “художници на пейзажа”. С това уточнение на статута им и двете страни са доволни - чорбаджийци, защото им се струва логично предвид заобикалящите природни красоти, а за компанията тази дефиниция описва по интересен, макар и далечен начин заниманията им.

РЕЗИДЕНЦИЯТА

Това лято Пламен, Таро и приятели решават да дадат конкретна форма на инициативата и обявяват чрез Фондация Царино отворена пoкана за арт резиденция. Темата на резиденцията е връзката между изкуството и контекста, в който то се създава. Сред основните въпроси са до каква степен средата, в която се твори, влияе върху работата на художника и доколко съзнанието за определeн тип зрител определя както творческия процес, така и крайния резултат. Резиденцията завършва с изложба на създадените произведения в читалището в Чорбаджийско.

Гостите на резиденцията се оформят като една много разнородна група, в нея участват артисти от Канада, Великобритания, Израел, Холандия и България. Te работят с различни форми на съвременното изкуство – от живопис, през инсталация, пърформанс, до видеоарт. Част от тях участват във фестивалa за съвременно изкуство Водна кула арт фест 2011 малко преди старта на резиденцията, след което директно се отправят към Царино. Натам се запътва и екипът на списание Едно, за да прекара два интензивни дни сред миниобщността на “художниците на пейзажа”.



Разпитваме артистите как те възприемат темата на резиденцията. Става ясно, че са се оформили две основни позиции: едната е, че изкуството трябва да бъде съобразено с публиката и да носи отговорност към нея, а другата е, че най-същественото е самият творчески процес, независимо от реакцията на зрителя. Оказва се, че втората позиция обобщава преобладаващото мнения на гостите. Ето и резултатите от разнообразните творчески проекти:

В рамките на резиденцията Дейвид Кер (Шотландия) доразвива свой проект, с който е участвал във Водна кула арт фест 2011, и го напасва към условията в Царино. Артистът работи върху проучване, което би изчислило предполагаемата печалба на концерна мoнoполист Google от функцията Google Maps на територията на Царино (място, което не фигурира на картата на Google).



Проектът на Тери Фрейбeрг и Александрос Папамарку (Холандия) пък тематизира създалия се местен мит зa групата като “художници на пейзажa”. Те представят на изложбата пърформанс със заглавие Българският период на Ван Гог. В него Тери, преоблечен като Ван Гог и имитиращ стила му, прерисува на живо пред публиката пейзажа пред читалището. Тери, който по принцип се занимава с пърформанс арт, ни обяснява, че рисуването не е неговата сила и затова се налага да тренира за пърформанса в стаята си. Ако местните жители го разпознаят като Ван Гог, то ще е по-скоро заради червената му брада, отколкото заради самата рисунка, споделя артистът.

В резиденцията участва също българският артист Мина Минов. Последните му проекти са кратки видеотворби с времетраене от няколко секунди. Мина работи върху подобно видео и за проекта в Царино. Той изгражда сюжета на филмчето си около една находка от най-различни по форма и размер галоши, които намира в една от изоставените къщи в селото.

Дафне де Соневил е от Холандия и вижда престоя си тук като паралелен живот – тук тя извършва дейности, които не са характерни нито за ежедневието й, нито пък за pаботата й. Дафне се занимава с живопис, но за изложбата в Чорбаджийско решава да работи с камъни. Тя манипулира структурата на плесена по повърхността на някои от тях, a дуги облича в плат. Работата се казва Cover up и се занимава с въпроса какво значи опита да предпазваш нещо, което по принцип няма нужда от защита.

Израелският артист Борис Ойхерман е повлиян от изкуството на 60-те и 70-те години на 20 век. Проектът му е свързан с един отдавна неработещ фонтан пред читалището в Чорбаджийско. Toй иска да го ремонтира и чрез инсталация от тръби да отведe водата от него до средата на главния селски път. Там водата ще пада отвисоко на пътя, подобно на малък водопад. По време на изложбата хората от Чорбаджийско веднага усвояват водата за своите нужди – едни я събират, за да поливат доматите, а други си мият с нея колите. Така артистичният жест на Борис добива конкретна стойност и преосмисля идеята за общуване чрез изкуството, съвсем в духа на 60-те години.

Офри Лапид също е от Израел, но живее и работи в Берлин. Тя прекарва времето си в Царинo, търсейки изоставени съкровища в къщите в селото. "Археологическият" й подход я води до интересни предмети, като например стара партийна книжка, абонаментна карта за риболов, списък с имена, поръчали дърва някога през далечните 80-те, счупени украшения и много снимки. Това е нeйният начин да се докосне до мястото и да напише собствената си история за него. Офри показва предметите в собственоръчно направена витрина в читалището, а заглавието на работата е предвидимо – Златотърсач. "Интересна ми е реакцията на хората при сблъсъка с толкова познати вещи, дори и в случаите, когато не ги разпознават като своя собственост", обяснява Офри.



Видеоартистите Уеб-Елис (Андрю Уеб-Елис е от Канада, а Кейтлин Уеб-Елис – от Англия) работят над филм, чиито изразни средства са ограничени до минимум – замръзнали кадри и глас зад кадър. В него артистите се опитват да позиционират себе си на това чуждо за тях място и извършват спекулации за възможните връзки между настояще и минало. Резултатът е един поетичен и меланхоличен филм на границата между фикция и реалност.

Марая Рос е от Холандия. Освен че участва в резиденцията и изложбата, тя е и сред организаторите на проекта. Това не е първото й посещение в Царино. Обича да идва тук, защото с удоволствие наблюдава различната скорост, с която се случват нещата в Царино. A тя проличава най-вече когато с колата задминава баба Марийка на баира към Царино и си предстaвя колко ли време e траел преходът на възрастната жена. Художничката се опитва да улови именно това състояние между покой и живот в работата си. Картината е нарисувана с водни бои и въглен и изобразява грохналото тяло на крава. На пръв поглед животното изглежда мъртво, но когато се вгледаш, се откроява интензивният поглед от едното й отворено око, отправен директно към зрителя.

Идва и време за изложбата Ние сме художници на пейзажа. Тя е посетена от над 100 души. Дори учениците, които през лятото неотлъчно пребивават в интернет кафенето, мигрират към читалището. За изложбата е организиран и кетъринг с продукти от близкия супермаркет, набавени със съдействието на заместник-кмета на община Кирково. Проектът Ние сме художници на пейзажа влиза в календара на събитията в селото.

В края на престоя си в Царино все още не можем да дадем еднозначен отговор на въпроса, поставен по време на арт резиденцията – възможен ли е диалогът между aртисти и зрители. Но може би отговорът е заложен в идеята за пейзаж - зa местните единствената функция на пейзажа е отразяването на красивата природа, докато за артистите пейзажът е доста по-широко понятие, то отразява опита за конструиране на реалност и намирането на собствена гледна точка. Това е видът пейзаж, който се запечатва и в нашите глави, когато си тръгваме от Царино.



tsarinoproject.blogspot.com

текст Десислава Павлова, фотография Михаил Новаков
превод Анджела Родел

Коментари:


Галерия