Мавзолей

Това е четвъртият роман на писателката (и бивш наш контрибутор) Ружа Лазарова. Оригинално написан на френски, той беше издаден в Париж през януари тази година.

Сега Мавзолей излиза и на български, за да наведе на мисълта, че комунизмът и първите години на демокрация в България все още не са осмислени.

Книгата ще бъде представена от самата Ружа на следните дати и места:
19 октомври (понеделник) от 18 ч. в Софийския университет, амфитеатър Алма Матер
21 октомври (сряда) от 18:30 ч. във Френския алианс във Варна
22 октомври (четвъртък) от 19:30 в Червената къща в София

По този случай, ето и откъс от романа, който публикувахме в списанието в началото на тази година:

Мавзолей
(откъс)
от Ружа Лазарова
превод от френски:Рени Йотова

70-те години

Поканата  за членство в Партията вероятно бе посрещана с радост и облекчение от повечето хора, защото откриваше  професионални възможности, отблокираше  кариери, освобождаваше от неприятни  задължения. Членството позволяваше  да прередиш опашката, да намериш решение на проблемите. Даваше вид свобода.
Но  за хората лишени от практически усет или желание да правят компромиси, за наранените от режима или обикновените идеалисти, тази покана бе равносилна на  проклятие. Тя изпълваше дните  с тревога и гонеше съня от нощите. Именно това се случи с Драго.
Попаднал  в неочаквана клопка, баща ми умираше  от страх. Беше си представял опасността във всичките й форми: лагер или  затвор, доноси, телефонни подслушвания, микрофони, но не си и беше помислял за подобна конфигурация – покана от Партията! До какви последици можеше да доведе един отказ? И с кого да се посъветва? Драго не познаваше никой, който да е казал „не“ на Партията. Това вероятно се случваше, но хората, които отказваха, се срамуваха толкова от тази покана, че си мълчаха.
Баща  ми се опитваше да си представи последствията. Изнизаха се много дни и нощи, той си въобрази и преживя всички сценари и стигна до убеждението, че нищо не можеше да му се случи, ако отказът е обоснован. Но именно тук въображението му пресъхваше. Съчиняваше усърдно лъжи, измисляше неоспорими причини, така че никой да не се усъмни в неговата искреност. С две думи, търсеше отказ, който да не изглежда като такъв.

Представяше си как влиза в кварталната  партийна организация, преговаряше лъжите, които щеше да избълва. Но времето минаваше, а той нито бе готов с речта си, нито бе събрал смелост. Всяка сутрин се събуждаше с твърдото намерение: днес ще отиде в партийното бюро и ще си каже каквото има за казване. После денят минаваше. Сега Драго се страхуваше, че е закъснял. Как ще се изтълкува това протакане? Колкото повече отлагаше отговора си, толкова по-подозрителен ставаше. До деня, в който случайността не го спаси.

80-те години

Когато  баща ми отсъстваше, майка ми с няколко нейни приятелки отиваха на Евиния плаж във Варна, ограден отвсякъде с бели стени. Майка ми сваляше само сутиена, а приятелките й невъзмутимо излагаха телеса и полови органи върху кърпите. Пясъкът пареше, полъхът на морския бриз не достигаше до нас. За да се изкъпем в морето, трябваше да сложим отново банските.
Най-привлекателното  нещо на Евиния плаж, което вероятно караше майка ми да склони да го посещава, бяха полякините. Тези пищни блондинки  въртяха търговия на черно пред смаяните ни погледи: те продаваха меки хавлиени кърпи от истински памук, евтини бижута и крем Nivea в метални кутии. Местеха се от чадър на чадър, настаняваха се удобно върху плажните кърпи на своите клиентки, без да се свенят ни най-малко от библейската си голота, разговаряха оживено на смесица от славянски езици.

Обожавах  търговките, които ми се усмихваха, щедро разтваряха чантите си, оставяха ме да ровя в тях и да се наслаждавам на съкровищата. Връщах се превъзбудена при майка и й разказвах. Понякога, върховно удоволствие, тя купуваше някоя дрънкулка, след като се бе огледала недоверчиво наоколо.

Две голи милиционерки надзираваха обществения ред под предлог, че се пекат. Разхождаха се разсеяно сред лабиринта от плажни кърпи, доближаваха полякинята, потупваха я по рамото, произнасяха вълшебната дума и я отвеждаха към съблекалните. Тези арести бяха лишени от класа. Жените затъваха в парещия пясък, губеха равновесие, стъпваха по кърпите, гърдите им се поклащаха тежко като камбани. Някоя госпожа, както си лежеше спокойно, виждаше внезапно над себе си да се разтварят четиридесетгодишните срамни устни на милиционерка. Художникът Доминик Ингрес би оценил Евиния плаж във Варна.

Тези арести показваха също, че нашата власт нямаше нужда да се легитимира, за да действа. В кримките, които цензурата допускаше да гледаме, милите западняци отваряха вратата само на полицаи, които показваха служебна карта и заповед за обиск. У нас те не им бяха необходими. Достатъчно беше да се приближат чисто голи и да прошушнат „милиция“ в ухото на гражданина. Страхът и инстинктът за подчинение си вършеха работата.

Но в повечето случаи българките, навикнали  да разпознават женската милиция въпреки голотата й, предупреждаваха полякините, които набързо събираха вещите си и се изпаряваха.

90-те години

Вечер излизах в търсене на опиянение. Отивах при приятели или познати, пиехме и пушехме трева, разплути в социалистически канапета. Дрогата се беше появила, първо марихуаната и хероинът, после кокаинът и екстазито. Най-евтината, тревата, домашно производство, ни потапяше във вцепенение, прекъсвано от луд смях. Вцепенението ме устройваше. Беше времето на алкохола менте със силно съдържание на метанол. Някои граждани се натровиха. Други умряха. Богатите си купуваха западни бутилки. Ние, ние оживяхме.
Към полунощ се размърдвахме. Винаги се намираше приятел, който да ни вкара безплатно в някоя дискотека. С глуповата усмивка поздравявах безмълвните гардове на Ескалибур. Виеше ми се свят, докато слизах по стълбището, което постепенно се изпълваше с музика. Дансингът ме поглъщаше, сливах се с непознатите роботизирани тела, осветявани в ритъма на музиката. Започвах да се движа, потапях се в транса на техно музиката. Затварях очи, прожекторите се плъзгаха по клепачите, усещах ударите в корема си.
За  мен техното е музиката на посткомунизма. Нейният ритъм ми напомня монотонните редици от блокове в жилищните ни комплекси. Сивия и анонимен ритъм на маршируването. Безпощадното повторение.
Това повторение всеки ден си го инжектирах интравенозно. То се вливаше в тялото; люлеех се, отърквах се в телата. Ожаднявах. С пресъхнала уста си пробивах път, настъпвах дъвка, тя залепваше за подметката ми, псувах тъпанара, който я е изплюл. Добирах се до бара, където фокусирах познатите лица – приятелите ми, бях ги забравила. Сваляха момичета с тънки презрамки и впити джинси. Втренчвах се в бармана, успявах да привлека вниманието му с езотерични номера, поръчвах българска водка. Първата глътка ме изправяше на крака.
Понякога  излизахме за по джойнт и попадахме  в съседния клуб, бивш комсомолски дом, който сега се тресеше в диско ритъма. Гола мацка се гърчеше в метална клетка. Клубът продължаваше да се казва Ялта, но никой вече не мислеше за значенията от миналото – за какво ни беше иначе тая дрога?