илюстрация: ПОСТСТУДИО
Във филма на Уди Алън “Сладък и Гаден” (Sweet and Lowdown) главният герой Емет Рей (вторият най-добър китарист в света след Джанго Райнхарт) отказва категорично музиката му да бъде записвана и пускана по радиото. Опасенията на музиканта са, че възпроизвеждането на неговите фамозни изпълнения ще разкрие всичките му трикове и пинизи на потенциалните му конкуренти, както и ще намали драстично интереса към концертите му, които пък са негов основен източник на средства. Действието във филма се развива през 30-те години на 20 век.
Бандата Radiohead, на база на богатата си история и дългогодишна подкрепа от страна на мейджър лейбълите [понастоящем мейджър лейбълите са известни като големите 4: Universal Music Group, Sony Music Entertainment, Warner Music Group и EMI. Те държат около 75% от музикалния пазар], издава първия си албум като инди/независима група. In Rainbows е предоставен за свободно теглене в интернет, като потребителите сами решават колко (и дали изобщо) да платят за албума. Средната стойност, платена от феновете за mp3 файловете, е 6 паунда. Годината е 2007.
В рамките на тези близо деветдесет години, маркирани от горните истории, механизмите за създаване, възпроизвеждане и дистрибуция на музика, които обединяваме с термина музикална индустрия, се променят радикално. И ако през 18 век музикалната индустрия е доминирана от финансовата подкрепа и покровителството на църквата и аристокрацията, а през 19 – от издателите на музикални партитури, то през 20 век звукът се среща с фонографа, грамофона, радиото и т.н. Поставя се началото на звукозаписната индустрия, която в края на 90-те години на хилядолетието генерира продажби на приблизителна стойност 40 милиарда долара. Няма да преразказвам в детайли случилото се през този златен период за музикалния бизнес, защото всеки е малко или много запознат с историята. Идеята на тази кратка ретроспекция е да вкара контекст и да напомни, че всяка технологична промяна, довела до по-голяма конвертируемост, по-лесен достъп, по-ниска стойност (парична) на музикалния продукт, е била считана за криза в музикалната индустрия. Ако за музикантите през 20-те и 30-те радиото е било несъстоятелна заплаха за участията им на живо (защото реално те добиват още по-голяма популярност чрез грамофонните плочи и появата си в ефир), то в началото на 21 век инвазията на интернет и дигиталните формати е възприета като нещо вредно от големите играчи в музикалния бизнес, защото води след себе си до неминуемото отваряне на пазара, тоталната промяна в механизмите на функциониране на системата и намаляването на печалбите.
Факт е обаче, че през 2011 нищо не е както преди. Музикалната индустрия е в криза – финансова и идейна. Губят абсолютно всички – най-вече независимите музикални лейбъли и продуценти. Въпросът е какво се случи след 2007 и историята с албума на Radiohead, която даде поводи за радост на независимите и накара големите лейбъли да осъзнаят необратимостта на процесите и да опитат да се влеят онлайн (само дето iTunes вече беше там от 2001).
В този текст няма да се занимавам с мейджърите, нито пък да оплаквам тоталната им неадекватност (отказ за приемане на новата реалност, провъзгласяване на пиратството за враг номер едно, закъснелите средно с 5-6 години реакции), защото въпреки чувствителната редукция на финансовите им блага те продължават да печелят достатъчно, за да могат да си позволят поддържането и развитието на потоците музикална плява. Ще пробвам да опиша състоянието на т.нар. независима музика, която съставлява около 25% от целия музикален бизнес. Фокусът на изследването, което осъществих в Берлин, бе към електронната и експерименталната музика, която въпреки своята сравнително незначителна пазарна стойност винаги е била технологично най-осъзната и вдъхновяваща за почти всички, занимаващи се с музика.
В началото беше еуфорията. Бъдещето изглеждаше повече от розово за независимите изпълнители. Дигиталният формат осигуряваше конвертируемост, а интернет платформата – разпространение на музиката. Един компютър и микрофон (евентуално) са достатъчни за сглобяване на домашно студио. Реалността обаче се оказа доста по-различна и доста по-песимистична.
[Независимите, или инди, лейбъли се появяват такива, каквито ги познаваме, с изобретяването на позволяващия сносно качество на записа на музика четирилентов рекордер (а впоследствие и на други технологии, заменящи необходимостта от наем на професионално студио) в края на 70-те, началото на 80-те. В зародиша на независимото издаване на музика музиканти и ентусиасти превръщат хобитата си в професия посредством завладяване и обслужване на музикални канали, считани за неперспективни от големите лейбъли. Така те успяват да изкарват достатъчно средства, без да се налага да работят друго.]
През 2011 музикалният пейзаж изглежда пренаситен, звучи кухо в по-голямата си част и носи възвращаемост на много малка част от участниците в него (предимно на артистите с история отпреди тоталното сгромолясване на музикалния пазар). Ако сега трябва да разкажа история, подобна на двете в началото, то тя би била патетичната история за късия хайп, която звучи така: Почти всичко, което се появи и стана модерно през 2011, звучеше като нещо, което вече сме слушали, само че малко по-скучновато. Когато някой вкараше някакъв по-специфичен нюанс в музиката си, всички останали се втурваха да го имитират. Освен това артистите и лейбълите си бяха поставили задача да издават сингли и албуми колкото е възможно по-често, без оглед на качеството, само и само да бъдат във вълната от линкове, интервюта и подкасти, които изпълват облака на съвременната краткотрайна популярност. Небрежно готините снимки станаха запазена марка за онези, които нямат какво толкова да кажат с музиката си. Някакви балъци, които бяха известни отпреди три месеца, се биеха за участия в малкото клубове, в които не бяха пускали до момента. Такива като тях не спираха да се оплакват, че някой тъп журналист пак е пуснал промото на новия им албум в интернет два месеца преди официалната дата. Това рязко намалявало шанса им да спечелят нещо минимално, както и да свирят на един от 30-те фестивала с еднакъв лайнъп в Европа.
Не, това не е хейт, нито пък е кой знае какво преувеличение. Естествено, че има качествена музика, която си струва вниманието, както и артисти и лейбъли, които имат идея защо изобщо издават музика.
През 2011 обаче почти никой не печели от продажба на плочи, дискове или дигитални издания. Всички разчитат на участия, ако са вече утвърдени, или на някой случаен хайп, ако стартират кариерата си сега. А проблемите на независимите електронни (и не само) продуценти и лейбъли са колкото финансови, толкова и идейни.
Ако се замислим реално, от средата на 90-те не сме ставали свидетели на раждането на стил, който да изуми всички с новаторство. „Новите“ стилове, с все по-кратък живот, които слушаме днес, ни препращат към добре познати звуци. Въпреки че цялата софтуерна индустрия се хвали с новите свръх опростени програми и контролери, те не са нищо друго освен емулация на вече съществуващи синтезатори, дръм машини и т.н. За разлика от 60-те, да речем, когато технологичното бъдеще е изглеждало повече от обещаващо и даващо нови възможности за развитие (появата на електрическата китара, синтезатора и т.н.), днес трудно можем да си представим нещо изначално ново отвъд компютъра. Това в никакъв случай не е лошо, защото компютърът вече съдържа и може да синтезира всеки мислим звук. Необходимото условие е наличието на свежи идеи и концепция, каквито днес откриваме все по-трудно. Когато силните идеи са налице, никой няма особено голямо желание да се вторачва в миналото, какъвто е случаят с повечето продуценти днес (и то не само в електронната музика).
Отливът от музикалната сфера днес изглежда съвсем логичен, защото пазарните реалности са такива, че много скоро голяма част от хората с мечти за кариера, които страдат от факта, че музиката им остава недооценена на фона на цялата плява, ще се откажат. Мнозина ще се преориентират в други сфери, които имат в момента социална, културна и финансова привлекателност – като изкуството, модата, дизайна и т.н. Онези с желание да продължат да съществуват на музикалната карта и да бъдат фактор на нея (било то артисти, лейбъли фестивали, клубове), ще трябва да премислят стратегията си за оцеляване и да знаят какво точно искат да постигнат. Синтезираната и комбинирана стратегия за оцеляване на интервюираните от мен по време на изследването на музикалната индустрия би звучала така: необходим е поне малко талант; когато нещо удари интернет, то вече не принадлежи никому; всичко популярно е грешно; ако си в музиката за бърза печалба, известност или чесане на егото, по-добре изобщо не се занимавай; качеството е преди всичко останало; добавената стойност дава предимство; не измисляй колелото, а му давай нова посока на движение.
текст Ивайло Спасов
