Phalanstere

Въображение, поглед насочен към бъдещето, възможност за промяна – това е една от най-големите амбиции на архитектурата. Често именно на нея се пада задачата не само да направи света по-добър, но и да промени човечеството. “Може ли архитектурата наистина да доведе до промяна, като придаде форма на смелите идеи?” Това е водещата тема на тазгодишното издание на Sofia Architecture Week, под надслов Архитектура с неограничени възможности? Събитието проследява доколко архитектурата може да послужи като инструмент за промяна на градската среда в епоха, в която утопичните идеи са изместени от градския маркетинг, а подобряването на градската среда често е подчинено на печалбата.

Смелите идеи не са типични само за нашето време или пък за близкото минало. Още в прастари времена визионерите са бленували за хармоничното съществуване на множество перфектни светове. Най-често тези светове са приемали вид на градове, идеални градове.

Следващите примери показват този аспект на утопичнатa (архитектурна) мисъл – свидетелство за високите стремежи на архитектурата в миналото, насочени към промяната на света.

В НАЧАЛОТО БЕ ИДЕЯТА

Образът на идеалния град, като огледало на човешкия стремеж към идеален живот, присъства във всяка една по-значима световна култура. Този път обаче не всичко започва в Гърция, а в Китай. По времето на династията Чжоу (1046–256 пр. н. е.) бива развита визия за организирането на държавата по модела на свещения принцип на магическия квадрат. Китайците са вярвали, че идеалното общество може да стане реалност чрез идеалното разделение на пространството – от частния дом чак до цялата Вселена. Няколко века по-късно в Държавата Платон описва едно идеално общество, чиято цел е непрестанното възпитание на гражданите в идеалния град Калиполис [Държавата (ок. 380 пр. н. е.), прочутият труд на Платон, съдържа определения за “справедливост”, “ред” и “праведен град-държава”. Утопичният град, описан в произведението, се нарича Калиполис.]

Двата модела се развиват независимо един от друг, но и двата поддържат идеята за идеалната среда, в която обществото се развива в хармония. Някои хора впрочем възприемат съвсем сериозно тези идеи и редица поредни столици на Китай (като например Чанчжоу), както и гръцки градове (Пирея) се опитват да следват тези философски модели. Подобно на редици други открития на древните гърци, този модел се възприема и от римляните, които започват да строят градове с идентична решетъчна структура, за които са характерни улици тип кардо и декуманус. [Кардо и декуманус – главни оси в посока съответно север-юг и изток-запад на градовете в Римската империя. В София такава функция имат булевардите Витоша – Княгиня Мария-Луиза и Цар Освободител - Тодор Александров.] Моделът представлява универсална система за пространствена ориентация, който се корени в стремежа към контрол над целия свят, но който предполага и определен социален ред.

ЕКЛЕКТИЧЕН СВЯТ

Векове по-късно развитието на корабоплаването и изобретяването на книгопечатането създават нови способи и разкриват нови хоризонти за разпространяването на визионерски идеи. В резултат възникват утопични модели, които нерядко са смесица от древни принципи, предания от далечни страни и търговски интереси.

Така например Томас Мор, силно повлиян от разказите за древността, пръв използва понятието “утопия” в едноименното си произведение Утопия (1516). Думата означава “място, което не съществува”, а самото произведение описва въображаем остров насред Атлантическия океан, на който няма частна собственост, стоките се съхраняват в складове и хората искат само това, от което имат нужда. Вратите на къщите не се заключват, а гражданите си разменят взаимно домовете на всеки десет години.

Независимо от факта, че Мор нарича творбата си Утопия, той не е единственият, който мечтае за нови светове. През Ренесанса възникват подробни описания на идеални градове по модела на античните принципи на геометрията и астрологията. Пример за такъв град е Сфорцинда, описан от Антонио Филарете през 1465. Тези градове са не само идеални геометрични структури, но и “идеални” общества. В романа си Градът на слънцето (1623) Томазо Кампанела описва стоките, жените и децата като обществена собственост, а в Нова Атлантида (1627) Франсис Бейкън говори за благородство и просвещение, достойнство и величие, благочестивост и обществен дух.

Към такива митични светове се стремят и завоевателите на Южна Америка, когато тръгват да търсят нов път за Индия. След като откриват един нов континент с дива природа, богатства и плодородие, европейските идеалисти започват да градят едно утопично християнско общество, далеч от тегобите на Европа. Насилственото реализиране на идеалите продължава чак до края на 20 век и кулминира в проекта за изграждането на Бразилия – един нов град, изграден посред джунглата на Амазонка.

РЕЧЕНО-СТОРЕНО

С настъпването на индустриалната революция, утопичните идеи най-сетне получават възможност за реализация. Изведнъж наред с политическата воля, хората се сдобиват и с технологическия потенциал за осъществяването на мечтите си.

Но индустрията се оказва не само източник на нови възможности, а довежда до появата и на големите индустриални градове, населени с болнави нископлатени работници, живеещи в нищета. Авангардният социалист Шарл Фурие става гласът на тези хора с развитието на идеята за “фаланстера” (1808), като подробен план за уединено общество от около 1600 души, които работят съвместно за обща цел. [Фаланстер (нач. на 19 в.): сграда, проектирана като домакинство за идеално автономно общество от 1500–1600 души. Сградата създава условия за всички функции, свързани с бит, работа и свободно време. Гостите влизат в сградата срещу заплащане.] Липсата на средства възпрепятства Фурие да реализира грандиозния си жилищен проект, но на по-късен етап през същото столетие работни колонии, вдъхновени от идеите на Фурие, са основани от Годен във Франция и от Ръскин в САЩ.

Борбата срещу социалната несправедливост и ужасяващите условия на живот става основен стимул за зараждането на индустриалните утопии. През 1894 Кинг Камп Жилет написва Бъдещето на човечеството (1894), социален план, който пророкува “метрополиса” като мегаград за милиони хора на три нива, построен на мястото на Ниагарския водопад и черпещ електричество от водната енергия. Ебенизър Хауърд намира убежище в традиционните ценности, които описва в своя “град-градина” – едно регулирано селище, построено в унисон с природата. Изхождайки от сходни идеи, Ънуин и Паркър построяват градовете-градини Лечуърт и Уелуин. Пример от наше време, който възражда спомена за утопичните градове-градини, са американските предградия, като идеална среда за съжителство между човека и контролираната природа.

НОВИЯТ ЧОВЕК

Вдъхновени от мощта на машините, някои мечтатели решават да вдигнат летвата още по-високо. Редица държави по целия свят се насочват към нова цел – създаването на “новия човек”. [Новият човек: идеална личност, към създаването на която се стремят идеологиите на 20 век (фашизъм, нацизъм, комунизъм). Новият човек няма нужда от богове, той ще бъде рационален, интегриран, алтруистичен и трудолюбив член на обществото.] Архитектурата играе важна роля в усилията към тази цел. Модернизмът се стреми не само към хигиенични условия и хармония, а и към създаването на ново общество, тук и сега.

Жилищната машина, чийто произход се крие в утопичния, антиисторически футуризъм на Маринети и Сант ’Елиа, става част от новия свят на стандартизация и готови фабрични елементи, но и на бързина и експедитивност. Тя фиксира параметрите на живота по отношение на големина на семейството, икономии на разходите, функционалност, циркулация, слънчева светлина и здравеопазване. След публикуването на манифеста Към една нова архитектура (1923), впоследствие преработен и включен в Сияйният град (1935), Льо Корбюзие довежда възхвалата на техническия прогрес до нивото на утопия в своя проекта План Съсед (1925), предвиждащ разрушаването на голяма част от Париж и издигането на шейсететажни кули във формата на кръст. Той смята своята частично осъществена в “Жилищна единица” в Марсилия, Франция, мечта [Жилищна единица (1952): принцип при проектирането на жилищно строителство, създаден от швейцарския архитект Льо Корбюзие и реализиран за първи път в Марсилия. Освен апартаменти, сградата включва магазини, спортни, медицински и образователни помещения, хотел и ресторант.], и генералния план на Чандигар, Индия, за доказателство за успеха на Модернизма. [Генерален план на Чандигар: изготвен от Льо Корбюзие за една от регионалните столици на Индия. Характеризира се с разделение на градските функции, антропоморфна форма на планировката и йерархичност на уличните и пешеходните мрежи.]

Наскоро след това обаче съчетанието от хигиена и технология започва да омръзва на архитектите. Основополагащ принцип в Новия Вавилон (1966) на Констант Нюенхюис е играещият човек (homo ludens), който в максимална степен използва своя творчески дух в един изцяло автоматизиран свят, не зависещ от човешкия труд. Хората сменят мястото и дома си по собствена преценка в рамките на свръхструктура, която се простира по целия свят. На базата на сходни модели Архизум, Суперстудио или Архиграм на Питър Кук предлагат съответно Град без граници (1969), Безкраен паметник (1967) и Град-контакт (1964), като някои от най-загадъчните и радикални видения за бъдещето – мегаструктури, в които вместо сгради има мащабни рамкови конструкции без начало и без край.

И все пак не всичко остава ведро и безгрижно. Механизираният свят дава тласък и на песимистични утопии или по-точно антиутопии. Романите Прекрасният нов свят (1932) на Олдъс Хъксли, 1984 (1949) на Джордж Оруел и Портокал с часовников механизъм (1967) на Антъни Бърджис са само няколко примера. Проектът Изход (1972) на Рем Колхас е показателен за принципите на откъсване и изолация в архитектурата, базирана на стени и разделения. Авторът нарича хората, които решават да заживеят в света на неговата фантазия, “доброволни архитектурни затворници”.

В разделения от Студената война свят всеки от враждуващите лагери прави всичко по силите си за постигането на собственото си утопично видение за бъдещето не само у дома си, но и в така наречения Трети свят. Комунистите изпращат архитекти мисионери в Африка и Южна Азия, за да строят градовете на колективния просперитет. Капиталистите от своя страна величаят частната собственост и нейното най-гениално проявление – еднофамилното жилище. Визията на Константинос Доксиадис Екуменопоис (1967) представя стереотипния капиталистически град, чийто материал е целият свят, с преливащи едни в други градски райони и мегаполиси, където светът е един общ безкраен град, простиращ се върху цялото земно кълбо.

ТРЯБВАТ ЛИ НИ НАИСТИНА УТОПИИ?

Утопичните идеи и техните пространствени проявления изглеждат по-лесни за разбиране в наши дни. Развитието на страните в Персийския залив, процесите на урбанизация в САЩ, Китай и европейските градове-музеи ни показват, че ние не просто искаме да мечтаем, а че искаме и да заживеем в мечтите си.

Изкушението на непознатото, или по-точно естественият порив към промяна и развитие, подтикват мечтателското въображение към създаването на идеални проекти на обществото на бъдещето – късчета от рая, обитавани от човека и управлявани на принципа на хармонията и благоденствието. Места, които не съществуват… и които трябва да останат такива!

Утопиите и ролята на архитектурата за тяхната реализация често страдат от прекомерни очаквания към способността им да доведат до социална или икономическа промяна. Утопиите не са подходящи като проекти на реалния живот и историята показва, че подобни опити почти винаги са обречени. Утопиите са далеч по-полезни като инструмент за съзерцаване на реалността с надеждата, че могат да доведат до промяна.

[“Доколко визиите и най-вече техните архитектурни проявления са в състояние да променят света, в който живеем” е главната тема на Софийската седмица на архитектурата 2011, чиито организатори тази година са Любо Георгиев (de+ge architects) и Ханс Ибелингс (списание A10).]


Archigram

текст Любо Георгиев, Анита Стаматою